Малко преди
входа на заведение за бързо хранене, ме пресреща цигане на пет или най-много
шест годинки:
" Истински щедър е онзи, който дава от това, което е
негово." Сенека
- Бате, дай некоя стотинка!
Бъркам в левия си джоб и вадя някъде около тридесет стотинки.
Давам му ги с ясното съзнание, че са недостатъчни и казвам:
- Чакай да видя дали нямам още
някоя.
Бъркам този път в десния и оттам изваждам левче. Давам му и
него.
- Така вече май е по-добре! –
Допълвам шеговито.
- Да бате, по-добре е!
- Нали с тях ще си купиш нещо
за ядене!
- Да разбира се, ще дойда
заедно с тебе!
Влизаме и двамата, като го оставям да мине преди мен на
опашката. Поръчва си „въздушен“ сандвич за 99 стотинки. Не съвсем усмихнатото
момиче му го подава заедно с ресто от една стотинка. Цигането взима монетата,
превърта я в дланта си за секунда и я пуска в прозрачната кутия с надпис „Помощ
за деца в неравностойно положение“. Това негово действие предизвиква възхищение
у мен, както и размисъл върху постъпката му.
Това дете, чието оцеляване зависи от всяка една стотинка,
предпочита да я дари, пред алтернативата да си я прибере, очаквайки някога тя и
всички други генерирани от ресто, да достигнат стойността за сандвич. Спирам го
с ръка и питам:
- Искаш ли още един?
- Ами искам!
- Дайте му още един, аз ще го
платя!
Цигането взима втория си сандвич, поглежда ме и казва
„Чао“, смайващо допълнено с „Благодаря“! С учудване отвръщам:
- Жив и здрав да си!
- И ти!
Детето вече е излязло, а аз след час ще го забравя, погълнат от
ритъма на сивото си ежедневие…
…Няколко дни след тази случка, поглеждайки
към календара, се досещам, че ми предстои плащане на месечните домакински
сметки. Паркирам автомобила си пред офис на банка, с намерението да изтегля
пари от банкомата. Поставям картата, натискам обичайните бутони и в един момент
осъзнавам, че съм натиснал едно „Да“ в повече. Благодарение на краткотрайната
човешка памет, в съзнанието ми изплува надписът, излязъл на екрана преди
механичното натискане на „Да“.
„Желаете ли да дарите един лев за деца в неравностойно
положение?“
Необяснимо в мен за миг, нахлува чувството на раздразнение.
Успокоявам се с мисълта „Какво пък толкова, нали е за децата…“, натискам (този
път без да бързам) бутона с желаната сума 400 лева, следва „Желаете ли
разписка?“ , натискам „Да“, получава се забавяне и на бледия екран се изписва
идиотското:
„Надвишихте дневния лимит“!!!
Разбира се! 400 плюс едно е равно на 401!
Да поясня за момент, както всеки средностатистически българин,
така и аз получавам заплатата си през дебитна карта, която по условие има
ограничение относно размера на теглената дневна сума, а тя е 400 лева.
Но да се върнем при мен и банкомата. С въпроси в главата от
сорта “Абе кой кретен измисли този способ за дарение…“, повтарям операцията.
Този път теглената сума, по задължение е 390 лева и ядовито натискам „Не“ при
въпроса за левчето. Пропускам умишлено мисълта, ако ми трябват точно 400 лв. и
нямам други пари в мен, какво ще правя и пристъпвам към колата,
четейки разписката от „железния човек“ (както го нарича един приятел). Достигам
до математическото прозрение, че за тези два трансфера банката си е удържала
общо 4 лева (по 2лв. за всяка операция). Каква е равносметката? Излиза, че за
дареното от мен левче, съм „дарил“ два лева на банката. Благородно и
благотворително, нали! Съпричастно даже!
Сега тук естествено ще се намерят н,екви
висококвалифицирани банкови мениджъри, които ще кажат:
„ Гледайте сега, това не е точно така, щото видиш ли… нашата
система дрън-дрън… и този господин не е съвсем прав, защото…“
и много други банкерски термини и куп мениджърски
тинтири-минтири.
Същата ситуация имахме и при дарителските
ес-ем-еси, там пък нашумя въпросът, защо за всяко наше левче, мобилният
оператор или министерството на финансите, сконфузено ни прибираше по още 20
стотинки ДДС. И пак в медиите се наслаждавахме на отговори от финансисти и
мениджъри в стил балкански мениджмънт или т. нар. тука-имаджмънт и
тука-немаджъмнт.
Безспорно в такива кампании се събират добри пари за тези деца,
както още по-добри комисионни за въпросните мениджърчета, финансистчета и
най-вече за техните шефове. А колко щеше да е просто, ако някой от рошавите ай
ти специалисти на банката, „пипне“ малко програмата и въпросът „Желаете ли да
дарите един лев за деца в неравностойно положение“, бъде придружен с
изречението „При това дарение
от ваша страна, нашата банка няма да ви удържи такса за тази операция“,
се появи накрая на транзакцията. Или пък мобилният оператор да заяви, че за
всеки дарителски SMS, няма да начислява ДДС!
Ама тогава няма да има великденски и коледни бонуси,
нали!
Та господа, колоси на благотворителността в нашата бедна страна,
съмнявам се, че ще направите аналогия или пък ще се трогнете от цигането,
защото съм сигурен, че вече сте забравили първата част от разказа ми. Да ви
припомня, това е детето, което дари процента си за неговите братя и сестри по
съдба и то без да се замисли. И имам един последен отговор към вас господа:
Къде е Вашето левче в случая!
