Горе на
ръба, по който сам-самичък бавно се
разхождам с ярост, мъка и с наведена глава…
Ден след друг се взирам, но не виждам конник да се
приближава, та от все сърце да му подам ръка…
Свикнал с тишината умът ми уморен ме връща
при ковача млад как вещо острието тънко закалява…
Усмивка неподправена показвам, а в душата ми
като след дъх на дракон - пепел, сажди и тъма…
Очи затварям и проглеждам, единствено с дедите
мои си говоря - грохотът от водопад отдавна спрял…
Завета Ваш предал съм, както повелихте и Скиталец
незабележим обречен, качвам с жалост пак върха…
Знам, че заровете са у Теб, но заеми ми малко време
за да ги погледам отдалеч, преди последната ръка…
Прати към мен един сокол поне, та с него залъка
си да деля и така ще разбера, че не си ме проиграл…
2009/11 год.
Казвате,
че стиховете ми са поезия?
Не са.
И все пак, ако разбирате, че не са —
значи виждате поезията в тях.
Рьокан
