Макиавелиевци и разни други едноклетъчни.

     Защо винаги моето мълчание, придружено с усмивка и  одобрителни кимвания, дават повод на някои хора  да си мислят, че са преродени Макиавелиевци или Цезари, а в някои случаи и двете. А всъщност интригите, които те с Цицероновски напъни плетат, дори не са достойни за репертоара на една обикновена  селска тетка. Нещо повече, с течение на времето тази тяхна самооценка придобива такъв размер на автентичност, че единственият ми останал аргумент за доказване на противното е липсата на родословно дърво и неспоменаването на дядовците им в древните Флорентински и Римски хроники.

Повод да споделя това с вас е интересният въпрос, който ми зададоха моите синове преди година - две. Предположих, че и вас ще заинтригува също. Перифразирано с мои думи той звучеше приблизително така: „Не разбираме кое дава основание на тези хора да разполагат с такъв обем на самочувствие, което по никакъв начин не кореспондира с тяхната интелигентност, произход, социален статус и не на последно място с тяхната вътрешна и външна красота. Та някои от тях, дори не знаят името на прадядо си (най-вероятно копал картофите и пасял кравите нейде по Хераково-Сливнишкия масив до сетния си час )!!! ”

Тогава не разполагах с полезен отговор и Лойоловски отвърнах: „Има време, ще ви отговоря по-натам” и това натам увисва все така без отговор. Можех да им отговоря да не взимат тези индивиди много на сериозно, но нямаше да бъда прав. От тук на сетне с такива щяха да се сблъскват ежедневно, ежечасно дори. Вероятността да са зависими от тях и те да определят житейския им модул е  голяма и този факт не намира обяснение  с  логичните, антропологичните и биологичните закони.

Днес разсъждавам върху въпроса на моите синове, мъчейки се да открия зрънцето „генезис” в мозъка на онези самоопределили се за архонти хора, което ги кара да се чувстват на моменти като богове, но за съжаление не го откривам там. Чувствам, че правилният отговор е да кажа на моите деца да станат поне малко като тях, на моменти да покриват и хамелеонизират същността си, така поне щe  се увеличи (математически) шансът им за успех. Но петнадесет години ги възпитавах да бъдат истински и да се показват каквито са в действителност. 

 Страхувам се, че съм закъснял!