Къде е левчето

                        Малко преди входа на заведение за бързо хранене, ме пресреща цигане на пет или най-много шест годинки:

         - Бате, дай некоя стотинка!

Бъркам в левия си джоб и вадя някъде около тридесет стотинки. Давам му ги с ясното съзнание, че са недостатъчни и казвам:

         - Чакай да видя дали нямам още някоя.

Бъркам този път в десния и оттам изваждам левче. Давам му и него.

         - Така вече май е по-добре! – Допълвам шеговито.

         - Да бате, по-добре е!

         - Нали с тях ще си купиш нещо за ядене!

         - Да разбира се, ще дойда заедно с тебе!

Влизаме и двамата, като го оставям да мине преди мен на опашката. Поръчва си „въздушен“ сандвич за 99 стотинки. Не съвсем усмихнатото момиче му го подава заедно с ресто от една стотинка. Цигането взима монетата, превърта я в дланта си за секунда и я пуска в прозрачната кутия с надпис „Помощ за деца в неравностойно положение“. Това негово действие предизвиква възхищение у мен, както и размисъл върху постъпката му.

Това дете, чието оцеляване зависи от всяка една стотинка, предпочита да я дари, пред алтернативата да си я прибере, очаквайки някога тя и всички други генерирани от ресто, да достигнат стойността за сандвич. Спирам го с ръка и питам:

         - Искаш ли още един?

         - Ами искам!

         - Дайте му още един, аз ще го платя!

Цигането взима втория си сандвич, поглежда ме и казва „Чао“,  смайващо допълнено с „Благодаря“! С учудване отвръщам:

        - Жив и здрав да си!

         - И ти!

Детето вече е излязло, а аз след час ще го забравя, погълнат от ритъма на сивото си ежедневие…

     …Няколко дни след тази случка, поглеждайки към календара, се досещам, че ми предстои плащане на месечните домакински сметки. Паркирам автомобила си пред офис на банка, с намерението да изтегля пари от банкомата. Поставям картата, натискам обичайните бутони и в един момент осъзнавам, че съм натиснал едно „Да“ в повече. Благодарение на краткотрайната човешка памет, в съзнанието ми изплува надписът, излязъл на екрана преди механичното натискане на „Да“.

„Желаете ли да дарите един лев за деца в неравностойно положение?“

Необяснимо в мен за миг, нахлува чувството на раздразнение. Успокоявам се с мисълта „Какво пък толкова, нали е за децата…“, натискам (този път без да бързам) бутона с желаната сума 400 лева, следва „Желаете ли разписка?“ , натискам „Да“, получава се забавяне и на бледия екран се изписва идиотското:

„Надвишихте дневния лимит“!!!

Разбира се! 400 плюс едно е равно на 401!

Да поясня за момент, както всеки средностатистически българин, така и аз получавам заплатата си през дебитна карта, която по условие има ограничение относно размера на теглената дневна сума, а тя е 400 лева.

Но да се върнем при мен и банкомата. С въпроси в главата от сорта “Абе кой кретен измисли този способ за дарение…“, повтарям операцията. Този път теглената сума, по задължение е 390 лева и ядовито натискам „Не“ при въпроса за левчето. Пропускам умишлено мисълта, ако ми трябват точно 400 лв. и нямам  други пари в мен, какво ще правя и пристъпвам  към колата, четейки разписката от „железния човек“ (както го нарича един приятел). Достигам до математическото прозрение, че за тези два трансфера банката си е удържала общо 4 лева (по 2лв. за всяка операция). Каква е равносметката? Излиза, че за дареното от мен левче, съм „дарил“ два лева на банката. Благородно и благотворително, нали! Съпричастно даже!

    Сега тук естествено ще се намерят н,екви висококвалифицирани банкови мениджъри, които ще кажат:

„ Гледайте сега, това не е точно така, щото видиш ли… нашата система дрън-дрън… и този господин не е съвсем прав, защото…“

и много други  банкерски термини и куп мениджърски тинтири-минтири.

   Същата ситуация имахме и при дарителските ес-ем-еси, там пък нашумя въпросът, защо за всяко наше левче, мобилният оператор или министерството на финансите, сконфузено ни прибираше по още 20 стотинки ДДС. И пак в медиите се наслаждавахме на отговори от финансисти и мениджъри в стил балкански мениджмънт или т. нар. тука-имаджмънт и тука-немаджъмнт.

Безспорно в такива кампании се събират добри пари за тези деца, както още по-добри комисионни за въпросните мениджърчета, финансистчета и най-вече за техните шефове. А колко щеше да е просто, ако някой от рошавите ай ти специалисти на банката, „пипне“ малко програмата и въпросът „Желаете ли да дарите един лев за деца в неравностойно положение“, бъде придружен с изречението „При това дарение от ваша страна, нашата банка няма да ви удържи такса за тази операция“, се появи накрая на транзакцията. Или пък мобилният оператор да заяви, че за всеки дарителски SMS, няма да начислява ДДС!

  Ама тогава няма да има великденски и коледни бонуси, нали!

Та господа, колоси на благотворителността в нашата бедна страна, съмнявам се, че ще направите аналогия или пък ще се трогнете от  цигането, защото съм сигурен, че вече сте забравили първата част от разказа ми. Да ви припомня, това е детето, което дари процента си за неговите братя и сестри по съдба и то без да се замисли. И имам един последен отговор към вас господа:

Къде е Вашето левче в случая!

" Истински щедър е онзи, който дава от това, което е негово." Сенека

Хрониките на шушумигата

Задачи по елементарна физика

 „…на този свят има два вида хора приятелю. Тези, които  носят заредени пистолети и други, които копаят…”     

Добрият бате Клинтмент

Интересно, за пореден път чух онова  „щрак” близо до ухото си. Започвам да си мисля, че това е звукът от ударника на незареден пистолет, опрян в главата ми. Странно, пистолетите би следвало да се държат заредени, иначе са просто едно безформено парче метал без възможността да изпълняват други функции. Бъркам в джоба си и вадя един патрон, отново съм озадачен, как ли е попаднал там, та аз дори нямам пистолет. Цял живот съм искал да взема разрешително, но ту годините не ми достигат, ту не съм разбрал нещо косаджията, а и много съм плямпал модерни думи, та не ми е трябвало друго оръжие, докато накрая началникът на районното ми каза, че и да ми даде, то аз няма да знам какво да го правя. Подхвърлих патрона нагоре и после го улових. Така няколко пъти, и винаги гравитацията го връщаше в дланта ми. Това ми припомни една задача по физика от четвърти или пети клас, не помня точно: „Ако имаме един балон и той се самозапълни с хелий, но преди това не се е вързал (с тънка връвчица дори)  здраво за земята, то какъв ще бъде крайният резултат?” Мушнах ръката си заедно с патрона обратно в джоба и се замислих. Ами ако в тази аксиома заменим константата балон с човек, константата  хелий с философски безсмислици и константата вързал със стойностна литература, то как ли би изглеждало уравнението. Ето как: „Ако имаме един изначално прост човек и той поради някаква физиологична нужда, безразборно запълни кухата си кратуна единствено с философски безсмислици, като преди това, през целия си живот не е прочел и ред стойностна литература, то какъв ще бъде крайният резултат?” Ами при това положение вече, отговорът е кристално ясен! И в двата случая той е един и същ. Ще имаме балон пълен с инертен газ,  реещ се безцелно в облаците. Това е! Сега като гледам, съмнява ме тази задача да е била от учебника по физика, по-скоро прилича на "задача" по вероучение, но не си спомням обаче по мое време дали го имаше този предмет, пък бил той и свободноизбираем…

***

Добрите приятели

           

"В празните ръце мотика стиснал,пеш вървя, възседнал бивол.Човек по мост минава: Дървеният мост тече, неподвижна реката остава."

 Вуйчо ми Махасатва Фу от провинция Джъдзян

Вчера страшно много се зарадвах, един приятел ме помоли (отдавна не се беше случвало) да му прекопая градината, без заплащане разбира се. По това можете да разберете кой ви е истински приятел. Него го беше срам да ми поиска пари за услугата, защото знаеше, че в момента имам и щях да му дам. Мен много ме търсят моите приятели, и то винаги когато нямам нужда от тях, но аз още по-много обичам да помагам на хората въпреки, че някои не искат да им плащам за това. Когато пък нямам пари, повечето предпочитат да  ме изчакат, а бе разбрани, добри, хубави хора, нищо, че въглищата им примерно ще останат няколко дни неприбрани.

Навремето имах много приятели, като ви казвам много, значи много. Почти не успявах да ги обиколя всичките за да ми помогнат да им свърша работата. Напоследък обаче, бройката им много намаля, а сегашните нещо не ме търсят за работа. Не знам защо! Вече само ме канят на гости или на ресторант и да ви кажа, че вече не плащам само аз сметката (много ми е неудобно), и  въпреки това да знаете, те са добри хора. Сигурно просто  не се сещат за моите услуги, но нищо, аз не им се сърдя.

Ееееех, много големи приятели имах, понякога ми става мъчно за онези времена, просълзих се!  Да ви разкажа нещо хубаво, класическо така да се каже: един такъв голям мой авер, който много ми помагаше,  незнайно защо преди време ми застреля кучето?! Негови колеги му казали, че им се види зло, голямо и много лаело, досущ като мен и той завалията взе, че ги послуша и го гръмна насред селото и посред бял ден, ааа, забравих да ви кажа, че той има пистолет.

Една позната, с която често се срещам в библиотеката (добра жена, помага ми да си избирам поучителни книжки) ми каза да не му обръщам особено внимание, и че явно той не ми е бил добър приятел щом е направил това. Не, не е права нали! Да не си помислите като нея, че съм се разсърдил? НЕ, не и не! Даже сега се  замислих дали не трябва да му заплатя за услугата? Даа,  определено утре ще му занеса парите. Никак не обичам да дължа някому нещо.

Имам и един друг приятел, той е малко заядлив и сприхав, но споделя моите възгледи. С него обаче не се виждаме често, защото той, пък и аз да си призная, много рядко помним сънищата си. Снощи от вълнение, че ще копая градина не можах да заспя, та се видяхме. Разказах му това-онова и какво се случва около мен. Той много се смя. И каза, че отдавна е написал трактат за копаенето със заглавие „Възходът и падението на овощаря или как да прекопаем пипера с пистолет”. Да ви кажа и той също има пистолет и друго, понякога прекалява с тези шашави  заглавия, не мислите ли!  Каза също, че скоро няма намерение да го публикува, защото напоследък някои са се обиждали от неговите недомислици, та чак са се жалвали на неподходящи хора. Както и да е, тъкмо започна да ми го чете (трактата) и аз взех, че заспах. Събудих се, а него вече естествено го нямаше, погледнах часовника иии, по дяволите,  знаех си, че ще се успя! Нищо, ще дам на приятеля си още десет лева.

Сега обаче ви оставям. Трябва да излизам. Едни мои стари приятели (не ги бях чувал от години) ще ходят на кино, та ме помолиха ако няма да идвам с тях, да отскоча до града да им купя билетите. Ще трябва да побързам за да се отбия и до тях. Защо ли? Да им оставя пари (за билетите) естествено!

                                    

***

Жените на отличниците

                              „Шарже ла фам"
                               Братовчеда Саркози

Преди години (не знам защо) ме беше обзело голямото желание да се оженя. Не заради друго, а понеже знам, че човек, ако не се ожени, нищо няма да стане от него. Демек, както казваше един братовчед на етървата на леля ми: „Зад всеки успял мъж стои една силна жена”. Някои пък толкова се стремят да постигнат съвършенството, че се женят по няколко пъти.  Да ви кажа, имам наблюдение, че това не им помага много-много!

И така, започнах да се оглеждам. Гледам, гледам и не виждам, не намирам нищо свястно, така да се каже. Оказа се, че всички що-годе добри жени са заети. Заети да облагородяват собствените си половинки. Кофти!  Обикалях доста време селото, от барче на барче и нищо. След този неуспех, стигнах до извода, че работя на „сляпо” и без обстоен анализ на така създалата се ситуация, няма да стигна доникъде. Анализ? Добре! Настаних се удобно в едно барче,  в което се събира доста модерен материал и с физиономията на буреносен облак започнах да анализирам. Държа да ви кажа, че и това не е лесна работа, само изглежда такава. Реших да започна анализа си с това каква жена да си избера, като взема за пример жените на успелите мъже. Гледах, анализирах, гледах, анализирах и установих, че те до една, досущ, са като от картина на позагубил разсъдъка си експресионист или по-точно сюрреалист, ако ме разбирате. Не, със сигурност не искам да „успявам” като мъж чак толкова. Явно ще сваля „левъла” или ще сменя заведението. И  докато умствено се местех от  ниво, на ниво ми просветна, че всички успели мъже имат по няколко жени, да-да, всички до един, от гордия собственик на свинеферма (кочина) до брокера на мечти и продавача на души. Това довежда до логичния въпрос: за кои жени тогава е в сила горната сентенция? За тези първите или следващите (те някак си, повече ми допадат)?  Не! И така няма да стане! Ще се концентрирам върху облагородяването. Критерият, по който ще си избера жена, ще е  по това доколко може да ашладисва и опитомява представителите на силния пол. И стигнах до извода, че е по-разумно да се спра на по-младите, тези за предстояща употреба на отличниците. Така ще прескоча няколко нива, пък и съм понапреднал с възрастта. Ще се опитам да им отмъкна някоя изпод носа. Отново се намърдах, този път в малко по-луксозно барче и с изражението на лалугер бюрократ започнах леко-леко да се разгръщам. Всичко вървеше много добре, кафенце, туй-онуй, смях, цитирах Ницше или Фройд чат-пат, в отговор се чуваше кикот или лек сконфузен стон,  плащах аз естествено, докато една закономерност не ми направи силно впечатление. Новите ми приятелки си тръгваха внезапно след разговор по телефона и щом пред входа спираше лъскава кола те със заучено движение, заметвайки коси се качваха в нея. Само искам да ви информирам, че гледката как млада, с разпусната дълга коса, облечена в къса пола и обувки с висок ток,  жена се качва в лъскава кола е изключително красива. Някои ще кажат, че се шегувам. Не, ами помислете, ако беше обратното (колата да беше таратайка), повече ли щеше да ви се понрави? И тогава пак получих просветление. Ми, то аз нямам лъскава кола! Тогава накъде по дяволите съм се засилил.  По пътя пеш до вкъщи, си мислех, то какво излезе: за да имаш втора жена не е задължително да имаш първа, трябва ти просто новичко Мазерати или Бе-Ем-Ве поне. Ако пък си се бракувал преждевременно с първа, то тя ще те облагородява, докато ти писне и не започнеш да си търсиш втора. Има едно „но” обаче, ако дотогава не си успял да се сдобиеш с лъскава кола, то какво ще се получи?  Явно не е целесъобразно да се женя, то това било като змиите, които се опитват взаимно да се изядат, откъм опашките. Естествено има и изключения, веднага се сетих за жената на един приятел (онзи заядливият, дето носи пистолет), но аз нямам никакъв шанс да попадна на такава. Това е…. реших: няма да се женя, нито втори, нито първи път!!! Прибрах се, легнах си в леглото сам и отново не заспах. Дори онзи стар мой приятел от сънищата ни го нямаше. Така е, той не беше сам... 

***

Работа, служба или необходимост от заплата

                         „Баджанак, в последно време 
                         забелязвам, че нещо много се напъваме.” 
                                                                БаджанакаРадко

Тази щуротевица отдавна се мотае в ръмбавата ми глава, даже преди месеци, леко пийнал написах това заглавие в спалнята, с флумастер и естествено върху тапета. Бях го позабравил, но разхождайки се рано днес в парка, измежду останалите омърлушени дървета, забелязах една смачкана хартийка и тъкмо да я хвърля в кошчето, (както би следвало всички винаги да правим), когато с периферното ми зрение, подобаващо единствено на пенсиониран снайперист, прочетох свенливото послание, за което ще стане дума по-натам. Няма да ви натоварвам и да го цитирам, то просто бе едно пожелание към някой си, наричан дядо Коледа? Това момиче (предположих заради красивия почерк) си пожелаваше късмет и най-вече да си намери работа през новата година!  Както и вие бихте определили, така и аз на момента си казах, че няма нищо странно и само поради навика прибрах листчето в джоба си. Вече знаете, че всичко намерено по пътя имам вродената необходимост да складирам там. Избрах си една счупена пейка, седнах, запалих фас и се замислих. Работа. Добре. Ми, то ще се окаже, че работата била важна работа, щом децата си я пожелават вече и като подарък. Аз пък никога не съм имал работа. Да ви кажа честно, че не съм си го и пожелавал. Помня като малък, че нашите ми говореха от каква изключителна важност е да имаш работа, обаче си мисля, че тогава те я наричаха с името служба? Преди време съм се мъчил да определя каква е разликата и достигнах до извода, че за службата получаваш същото възнаграждение, както при работата, само че без да се налага да работиш. Просто си седиш и в края на месеца хоп – готово, имаш фиш. Даже като бонус през това време можеш да се забавляваш, командвайки разни други хора да търчат насам-натам като обезумели и да вършат куп безсмислени неща. Това е! Интересното обаче е, че всички (въпросното момиче също) в началото си пожелават работа, а не служба, и чак по-късно силно изпотени от въпросното малоумие, осъзнават грешката. „Учи, за да не работиш” или „Който не работи, не трябва да яде”. Айде бе! То тогава 90% трябва да са се поминали от глад. Тези народни „мъдрости” ги е измислил някой, седейки предполагам без работа, защото такава простотия може да се роди в тимберицата на човек, който си няма хал хабер от труд, мисловна продуктивност също! Извинете, пак започнах да плямпам с ония купешките думи!  Но както и да е, оказа се, че този народен Цицерончо сериозно бърка в тези поговорки. Днес тези, които учат, бачкат като изоглавени, а останалите ги командват свише. Демек, вече наблюдаваме симбиоза между висококвалифицирана работа и служба, придобита по наследство. Фасът догоря и станах, за да си намеря нов (в нашите паркове винаги има фасове в изобилие). Намерих си един „западен” и седнах, този път на по-здрава пейка, до един добре облечен пенсионер, който дъвчеше бавно кифла, наблюдавайки ме подозрително. Вдишах от дима и тъкмо да го попитам колко му е пенсията, за да си имам материал за по-нататъшен размисъл, той взе, че стана бързо, а после бавно се затътри към изхода на парка. По-добре, че не ми отговори, защото щях да задълбая и върху този социално-математически детайл, а резултатът никак нямаше да ми хареса. Да се върна на момичето, което си пожелава работа от нейния приятел дядо К. или както и там да го наричат в новините. Тя сигурно има нужда от заплата, но защо тогава не си поиска служба, както казах заплащането е същото, даже напоследък, някъде и по-добро.  Не заради друго, просто ще и бъде мъничко по-лесно ! Ааа сетих се, тя сигурно вече се е изучила достатъчно и сега неистово желае да я командват некакви отчайващо неграмотни, но с високо самочувствие залупеняци. Нервно се изправих и с подправена походка, досущ като на оня пенсионер се запътих към „социалното”, там ще ми дадат заплата просто ей така. В същата сграда между другото се намира и бюрото по труда. Не, не!  Него със сигурност няма да го посетя!

Скиталец

Горе на ръба, по който сам-самичък бавно се

разхождам с ярост, мъка и с наведена глава…

Ден след друг се взирам, но не виждам конник да се

приближава, та от все сърце да му подам ръка…

Свикнал с тишината умът ми уморен ме връща

при ковача млад как вещо острието тънко закалява…

Усмивка неподправена показвам, а в душата ми

като след дъх на дракон - пепел, сажди и тъма…

Очи затварям и проглеждам, единствено с дедите

мои си говоря - грохотът от водопад отдавна спрял…

Завета Ваш предал съм, както повелихте и Скиталец

незабележим обречен, качвам с жалост пак върха…

Знам, че заровете са у Теб, но заеми ми малко време 

за да ги погледам отдалеч, преди последната ръка…

Прати към мен един сокол поне, та с него залъка

си да деля и така ще разбера, че не си ме проиграл…

2009/11 год.

Казвате, че стиховете ми са поезия?

Не са.

И все пак, ако разбирате, че не са —

значи виждате поезията в тях.

                                            Рьокан

Макиавелиевци и разни други едноклетъчни.

     Защо винаги моето мълчание, придружено с усмивка и  одобрителни кимвания, дават повод на някои хора  да си мислят, че са преродени Макиавелиевци или Цезари, а в някои случаи и двете. А всъщност интригите, които те с Цицероновски напъни плетат, дори не са достойни за репертоара на една обикновена  селска тетка. Нещо повече, с течение на времето тази тяхна самооценка придобива такъв размер на автентичност, че единственият ми останал аргумент за доказване на противното е липсата на родословно дърво и неспоменаването на дядовците им в древните Флорентински и Римски хроники.

Повод да споделя това с вас е интересният въпрос, който ми зададоха моите синове преди година - две. Предположих, че и вас ще заинтригува също. Перифразирано с мои думи той звучеше приблизително така: „Не разбираме кое дава основание на тези хора да разполагат с такъв обем на самочувствие, което по никакъв начин не кореспондира с тяхната интелигентност, произход, социален статус и не на последно място с тяхната вътрешна и външна красота. Та някои от тях, дори не знаят името на прадядо си (най-вероятно копал картофите и пасял кравите нейде по Хераково-Сливнишкия масив до сетния си час )!!! ”

Тогава не разполагах с полезен отговор и Лойоловски отвърнах: „Има време, ще ви отговоря по-натам” и това натам увисва все така без отговор. Можех да им отговоря да не взимат тези индивиди много на сериозно, но нямаше да бъда прав. От тук на сетне с такива щяха да се сблъскват ежедневно, ежечасно дори. Вероятността да са зависими от тях и те да определят житейския им модул е  голяма и този факт не намира обяснение  с  логичните, антропологичните и биологичните закони.

Днес разсъждавам върху въпроса на моите синове, мъчейки се да открия зрънцето „генезис” в мозъка на онези самоопределили се за архонти хора, което ги кара да се чувстват на моменти като богове, но за съжаление не го откривам там. Чувствам, че правилният отговор е да кажа на моите деца да станат поне малко като тях, на моменти да покриват и хамелеонизират същността си, така поне щe  се увеличи (математически) шансът им за успех. Но петнадесет години ги възпитавах да бъдат истински и да се показват каквито са в действителност. 

 Страхувам се, че съм закъснял!

Глазур и Минитвоите

 Всяка прилика с действителни лица и събития не е случайна.

         Не считах за необходимо да ви припомням тази приказка, защото съм сигурен, че повечето от вас са я гледали, чели или поне са чували за нея. Но едно е несъмнено, всеки от нас се сблъсква с нейните герои всеки ден. Случва се нещо удивително обаче, което може би пропускате. Става въпрос за невъобразимата скорост, с която създанията от тази приказка еволюират. Скоростта и обема на трансформацията са толкова големи, че се създават нови видове и раси, които, ако днес не отбележим и картотекираме, рискуваме  в близко бъдеще  да се събудим сред един непознат свят и в напълно друга приказка.

        В миналото, както помните, имаше една раса създания, така наречените Минимои и всички се идентифицирахме с тях. Казваха ни и ни втълпяваха, че това е хубаво, макар, че някои от Минимоите бяха взимани и отвеждани в едно друго царство,  царството на Червената кралица-майка и там бяха произвеждани в Мининаши. До тук нищо обезпокоително. Не беше тревожно и появяването на следващия вид – този на Минитвоите, създаден вследствие на „Голямата революция”. Промяната създаде и други нови видове, например: наследниците на Артур (от расата на Мининашите) започнаха да се наричат Глазур. Те естествено носеха същия този генетичен заряд на завоеватели макар, че името им заблуждаваше някои за кратко. Тук е мястото да си призная, че от заблудените бях и аз. Те мутираха в движение, учеха се бързо, използваха целия ресурс, като „Дискавъри” и „Гугъл”, за повишаване на общата си култура. Проверяваха знанията си в спорове с по-нисши раси (печелеха естествено). Бяха прочели туй-онуй от Сун Дзъ, и прилагайки го създаваха привидност за безредие с цел заблуда на противника. Полюциите им ставаха все по-чести, яростни и мистериозно се превръщаха в материя. Тази материя доби форма и създаде расата на Мининеговите.

 За тази раса държах да ви предупредя. Знам, ще кажете „какво пък толкоз, просто още една…”, пък и кой съм аз за да ви се правя на месия. Както се досещате този вид има една единствена мисия и цел, да създава, повишава и охранява с всички средства  комфорта на Глазурите.  Това, че този вид има кратък живот (четири години) не трябва да ви успокоява, защото те не загиват, а просто хибернират до появяването и възкачването на поредния Глазур.

       Провалът ни в борбата с тях е предопределен, ако водим я сами. Относно средствата и начините за намаляване броя на тези плевелни раси ще говорим при следващата ни среща. Пък и не съм се чувал скоро с Люк Бесон.
06.06.2011